Лекарство против северния вятър

След бурни аплаузи, препоръчвания и убеждения колко е прекрасна тази книга, най- накрая успях да я прегледам. Да, да я прегледам, защото някъде след 170- тата страница, започнах да чета съвсем диагонално и механично, за да стигна до „интересния“ супер различен неочакван край, който за мое голямо разочарование изобщо не ме изненада. Не знам, за разлика от всички хвалебствени мнения не ми допадна нищо, може би просто не намерих себе си по никакъв начин в тази книга. Но познавам лично главния герой, честно- който иска ще го запозная с него. Започнах да се дразня още в началото на мейлите. Ще взаимствам израз от Лео Лайке, въпросния главен герой- не издържах на товара на емоциите на двамата кореспондиращи по мейла. Може би наистина съм романтична колкото бай Стамат, трети цех, първа смяна, но намирам главния герой най- вече за арогантен и объркан намусен тип, а главната героиня за объркана и комплексирана жена, която никой не може да ме убеди, че е 34 години- нейните реакции са като на ученичка. Добре де, като на студентка, първи курс. Напълно възможно е аз да съм в грешка, при цялото ми това механично четене, но основния факт, който спомогна „Лекарство против северния вятър“ да не ми допадне, е че никъде не намерих хумора в книгата. Най- елементарен хумор, не нападателни иронии, хленчения, дълги обяснения, които се оказват напразни и прочие. Е, след известно време ще се опитам да я препрочета, за да не се окаже, че бъркам във всички отношения и просто момента не е бил подходящ за четене точно на тази книга.