Не смятам да разисквам обстойно изнервящите разговори в градския транспорт, да речем- може да смените с кафенето, например- които се състоят от “Аз съм в тролея/ автобуса/ трамвая/ кафенето. Ти къде си?”, обсъждането на някакви лични истории на някаква леля от Витановци на висок глас, всякакъв вид от пискливи мелодии за звънене и гадния навик на някои подрастващи да слушат цял албум на Ивана или някакъв долнопробен американски рапър без слушалки и да го правят достояние на всички околни. Няма да обсъждам и защо ти е притрябвал миниатюрен iPod в телефона, след като отдавна има преносими MP3- плеъри, които не само, че са по- евтини, но и са в състояние да поберат много повече песни, защо трябва да сърфираш в Интернет на екран, голям колкото цигарена кутия и защо правиш нискокачествени снимки на безпредметни боклуци с телефона си и веднага ги изпращаш на всичките си приятели. Не, това е въпрос на вкус и лични разбирания, които няма да засягам. Ще засегна основната идея на мобилните телефони- да те търсят и намират. Да можеш да откриеш всеки по всяко време е приятна идея, но не и за мен. В повечето случаи като изляза от вкъщи, оставям телефона си. Защото ми харесва да съм недостъпна. Това е целият смисъл да правиш неща извън апартамента си. Затова карам колелото си, ходя в библиотеката, разхождам се в парка и прочие интересни неща. Не обичам да съм на разположение 24 часа в денонощието. Да, точно така, факт е, че всеки с телефон е винаги намираем и носи товара на обяснението, когато не го намерят. Разбира се, наясно съм, че има хора, които трябва да са на разположение. Но това е специален случай, особено ако работиш в Бърза помощ или си пожарникар. Но повечето хора просто са пристрастени към тъпия си телефон. Въпреки, че мобилният телефон има някои безспорни предимства, той насажда изкривената идея, че достъпа е неотменимо право, а не привилегия, каквато е всъщност. С която хората ми звънят, когато им се прииска, без значение къде съм и какво правя. Не мога да разбера защо някой изисква от мен да бъда винаги на разположение, като пренебрегна личните си занимания и над всичките си приоритети да сложа всеки, на който съм притрябвала спонтанно. Да ме потърсят за нещо наистина неотложно е изключителна рядкост, за пет години ми се е случвало два или три пъти, в повечето случаи става въпрос за някаква глупост.
Да, аз мразя мобилните телефони. И съжалявам съвсем сериозно телефонозависимите. Животът им е контролиран от обект, който най- вече е играчка. Понякога си мисля, че амишите са на прав път. Най- високо технологичното нещо, което ползват е свещта. И в техните общности на практика няма убийства, самоубийства, разводи, стрес, нищо.
А да- и не ми звънете след 23 ч.
Снимка- webwiseforradio.com
Мога да те разбера и също се дразня, че понякога ми искат обяснение защо не съм бил намерен.
– търся си разни неща в уикипедия, проверявам си пощата, гледам карти, ползвам фейсбук, проверявам какво ще е времето, стриймвам си музика от телефона към радиото в колата, снимам интересни неща и ги показвам на приятели и познати 
Иначе, аз имах подобно отношение преди няколко години, не си взимах телефона с мен, когато излизах от вкъщи. В резултат много хора спряха да ме търсят с предложения да се видим, да пием, да ходим на събирания и рожденни дни… и такива неща.
Сега си нося телефона, ама той най-малко се използва за говорене. Едно, че не звъни, друго че аз не звъня, защото много мразя.
Нося го за спешни случаи, за разговори с банки и за да мога да се обадя за помощ, ако някъде закъсам, докато приключенствам. Останалите неща, за които го ползвам предполагам биха заслужили неодобрението ти
Е, чак неодобрение
Това все пак е въпрос на лични предпочитания как ползваш телефона си. Повече ме дразнят силните рингтонове и разговорите на висок глас, идващи от околните, а дали ползват телефона и за музика, игри и интернет, вече си е техен избор, който няма как да ме дразни чак толкова. Освен ако не те взема за мъж и всяка вечер вместо да ме гледаш в очите, ти джиткаш на някаква игра, тогава вече и това ще почне да ме изнервя 
Точно поради тези причини си купих първият си мобилен телефон чак през 2003 – и то защото просто вече нямаше как – трябваше да си търся работа и квартира и без телефон бях за никъде.
Аз през 2002 се сдобих с първият. Прецакаха ме като ми го подариха.
Живота през 2009-та изисква някой лишения. Едно от тях е накърняването на „Правото на Отшеничество“, което не се явява от основните човешки права, така че…
Макар че помня един прекрасен ден, в който под влиянието на тежък махмурлук, отидох на работа с деистанционното на телевизора, вместо телефон… беше доста спокойно.
Мда. Предполагам, че в крайна сметка ако не успея да се преборя с антипатията към телефоните, ще отида в манастир и ще стана исихастка, тогава всеки ще ми уважава правото на отшелничество.
Аз пък не се дразня на телефоните, от години за мен са необходимост. В този ред на мисли как ти е телефона?
Ха. Ха. Хаха.
Жалък опит за оригиналничене ли надушвам?