Зарових се в спомени, стари снимки, джунджурийки и подобни. Открих едно от писмата на баба ми, писано докато са били годеници с дядо ми. Бях забравила за него. Повечето от кореспонденцията между баба ми дядо ми е била на френски, защото по онова време е било много модерно да знаеш френски, пък и бащата на баба ми не е знаел и думичка на френски, но това е друга история. Иначе е цитат от „Песен на песните“- „Сложи ме сега като печат на сърцето си, като гривна на ръката си, защото любовта е силна като смъртта, страстта е тежка като надгробна плоча; нейният огън гори като пламнала факла, като огнените стрели на Йехова!“.
Понякога се чудя защо тогава хората са били с много по- голяма чувствителност. Разбира се, мога да изброя поне десет причини, но това не ми пречи да сантименталнича и да подсмърчам на разни романтични приказки от време на време.
Днес почти не са останали хора, които могат да говорят за любовта. Много малко са хората, които са способни да назовават с думи чувствата и усещанията си. Днешният език е беден, защото по- голямата част от бодрата младеж не чете и се задоволява с шаблонни баналности, заучени от телевизията и киното.
Не отричам фактът, че сега хората изпитват много по- малко притеснение да говорят на интимни теми, за разлика от поколението на баба ми, например, но пък им е по- трудно, защото това предполага да имаш език, с който да назоваваш чувствата си, а те го нямат. Днес прекалено много се залага на действията, а по- малко има стремеж да се разбере и осмисли поведението. А един от начините да го направиш е да използваш думите- те са средството, чрез което разбираш преживяванията си. Хората не четат и не пишат и така остават неграмотни по отношение на емоциите си. Когато попадна в мъжка компания, коментираща сексуални теми, акцента пада изключително върху действието, думите които се използват са “става”, “не става”, “как се представих” и т. н. Отчита се нещо външно като поведение, а емоционалния прочит на това, което се случва се е затрил някъде по пътя. Наскоро един познат ми разказваше проблемите с приятелката си и на въпроса “ Какви мотиви имаше, за да стигнеш до този контакт”, той блокира.
Тенденцията към външно поведение, лансирана от телевизията, води до повърхностно отношение към нещата. Хората участват в собствения си живот като във филм. Само че книгите те карат да мислиш и да използваш въображението си, а във филмите следиш само едното действие.
Като се замисля за това мога да разтягам локуми до утре. Заключението може да си го довършите сами.
