Този текст, популярен като Манифест, съдържащ идеята на теорията “Културна екология” на Вивиан Уестууд, е изпратен до няколкостотин нейни приятели, под форма на покани за нейно дефиле.
Ние живеем в среда на една вероятностна екологична катастрофа, за която се знае, че засяга най- вече природата. Но това , което хората не подозират в своето ежедневие е, че паралелно с това сме свидетели и на една друга културна катастрофа. Кой от нас успява днес да разграничи красивото от грозното? Кой днес успява да постанови кое е изкуство и кое не е? Ние живеем в ерата на манипулираните мозъци. Хитлер е изгарял книгите. Днес не би имало нужда да го прави, защото никой не ги чете. Има една фраза на Бертран Ръсел, която добре резюмира актуалната ситуация:” демокрацията е метод, с който хората могат да бъдат накарани да правят това, което управляващите искат от тях, оставяйки у тях( хората) впечатление, че това, което правят, е именно това, което самите те искат”. Днес ние имаме представата, че живеем в чудесен свят, докато всъщност сме обучени на тази представа. Ние живеем в свят на непрекъснато развлечение. Никога не ни оставят сами: това е против генералния интерес. Знаменателят трябва да бъде общ. Всеки да бъде като съседа си. Затова считам, че спешно трябва да се прочете книгата на Олдъс Хъксли Прекрсният нов свят (Brave New World). Тази сатира от 30-те години е много по- истинска днес. В нея се разказва за една лаборатория, за генетична селекция на хора, нещо което знаем, че днес е научен факт. Хъксли твърди, че светът страда от три проблема- национално идолопоклоничество(заместило религията); организирана илюзия и – това което той счита за най- коварно- състоянието на непрестанно развлечение. Лабораторията в романа е само една метафора на това, което се случва в света в момента. Само че процесът е по- бавен. Например в книгата на хората им е забранено да живеят сами. Нима на нас не ни се случва нещо подобно? Възможността да бъдеш сам е нещо изключително важно, защото това е единственият момент, в който можеш да мислиш. Но да мислиш означава да се безпокоиш. Искат да ни забранят скептицизма: обратното на скептицизма- това е консерватизмът и конформизмът. Днес трябва да се мисли по същия начин, по който мислят другите и да се прави това, което всички правят. Но без скептицизъм не би имало нито цивилизация, нито култура. Изкуството винаги е оригинално. То съществува благодарение на един авангард от хора, способни да го оценят, защитят и промотират. La culture populare е едно терминологично противоречие: това, което е масово, не е артистично. Да оцениш изкуството и да го разбереш изисква усилие. Ние живеем в свят, в който няма кой да оцени добрия вкус. Липсват критерии. На тяхно място съществува изразът “ културен релативизъм”, разбиран като уеднаквяване на стойностите. Това, разбира се, обслужва и ласкае масата.
През годините пуританската трудова етика е белязала самотата и безделието като състояния, които предполагат размисъл. Днес изкуството е подчинено на правилата на пазарната икономика. Джон Стюард Мил предсказа опасността 20-ти век да потъне във византийски декаденс, в в случай на триумф на средните класи. Това негово предсказание е вече реалност. В днешно време сме свидетели на отмъщението на средната класа. Мил е констатирал презрението на средните класи към интелектуалните идеали и към изкуствата, тяхната омраза( и ревност) към “безделието” на артиста. Той завършва своето есе върху свободата така:”Стойността на една държава. . . е в личностните качества на нейните граждани. Една държава, която пречи на хората да се развиват . . . ще открие, че с малки хора не може да бъде извършено нищо голямо”. В този океан от баналности елегантността и красотата на една дреха имат стойност повече от всякога. Една красива форма е е една красива идея. La couture е въпрос на техника. Никога не бих претендирала, че моята работа е изкуство, защото резултатът от нея( моите дрехи) се продава . . . Убедена съм обаче, че смисълът се крие в не- масовите идеи.
Vivienne Westwood
