Ламята Спаска живеела през девет земи в десета. Събудила се една сутрин и си казала:
- А бе . . . такова . . . в главата, аз що живея толкова далече?!
Аз живея на поне двайсе километра от където и да било. Не излизам от къщи без суха храна за три дни и торба зоб за магарето. И от себе си далече живея.Обаче съм тръгнала да се връщам, да видим докъде ще я докарам. Засега яздя много декоративно към залеза, некви кактуси стърчат наоколо, Чарлс Бронсън свири на устна хармоника, въобще, романтично е . . . Но тези особености не ми пречат, тва че за някого къщата ми е на гъза на географията е изцяло проблем на въртене на глобуса.
Това, което ми пречи е така нареченият градски транспорт. Бахти, градският транспорт, той е достоен за създаване на разказ от Дийн Кунц с илюстрации от Йеронимус Босх. Оня ден тръгвам за работа с идеята да ползвам най- бързото придвижване до нея( преди този ден не го бях ползвала това, защото отивах да взема Косьо от тях, пиехме кафе и отивахме до работата по съвсем друг път). Та отивам на спирката, поглеждам разписанието, за да се уведомя горе- долу кога да очаквам превоза и засядам уж на по- топло под ламаринената козирка на спирката. След половин час чакане мина една позната, която ме уведоми, че автобуса, когото чакам бил вече с удължен маршрут и разписанието изобщо не било точно. Аз, вече вкочанена, усетих как почвам да се сгрявам от яд. След десет минути автобуса се зададе в далечината и след минута успешно се намирах вътре, псувайки наум, че ще закъснея. Вътре, както винаги беше нещо много повече от филм на Фелини. Не, не съм точна- Фелини е цар на гротеската, докато в градския транспорт всичко е хипереалност, все едно гледаш научнопопулярна поредица по “Дискъвъри” на тема “Изроди”. Най- различни хора, от невзрачни, каквито са повечето серийни убийци, през такива, с тикове, дебили, говорещи силно по телефоните си, пубери, пуснали любимите си парчета, да ги слушат всички, сякаш всички си падат именно по Ивана, Драгана и Петкана, подсмърчащи пенсионери, накривени по седалките, нарамили празни шишета за вода и какви ли още не типове и типки. Уханията са ужасни- ако не прогорят дробовете ти, значи си закоравял пушач или имаш опит, щото си работил в някаква подобна среда- примерно си балирал софийския боклук.Отвсякъде се провеждат разговори на цигански, най- различни нашенски диалекти( в моя квартал имаме доста студенти), арабски понякога ( имаме и някаква голяма тумба арабски девойки, които ходят в някакво мюсюлманско училище, където ги учели на Корана и да се грижат за крави) и тук- там се чуват български откъслечни фрази. Млади и крещящи ромки- идиотки наливаха от кока- колени шишета някакви жълтеникави смески в освирепелите уста на невръстни ромчета, които в транс повръщаха, а по-големите ромчета получаваха периодично свистящи шамари и се деряха като за конкурс. Пред мен седеше жена с толкова посинено око, че беше достойно за лекция на начинаещите офталмолози, до нея седеше мъжа и, набито копеле, мирищещо на шкембе- чорба и най- вероятен причинител на синявицата на лицето и. Зад мен някакви австралопитеци, говореха за бизнес като разчесваха половите си органи с невъобразима ярост, може би защото само птеродактили не са се завъдили в неизмитата джунгла на мъжкото им окосмяване. Млади зомбита издаваха звуци, което нито едно животно на света не може да имитира – това го мислеха за смях. Самотен педераст седеше на една от седалките и се правеше, че разглежда ситуацията от нивото на абстрактната научност. Двойка накипрени баби през цялото време водеха такъв спор на висок глас дали в квърмата се слагат гъби или не, че по едно време се размечтах да имам кавърма под ръка и да им я захлупя на главите, за да задоволя кулинарния им интерес. В един даден момент всички бяха весели и миризмата на човешки обор се възприемаше като нов парфюм на Пако Рабан, но това си има обяснение- човешкия мозък е много добра машина, при продължителни стресови ситуации започва да възприема олигофренията около себе си като нещо нормално.
За капак по някаква причина, която изпуснах, шофьора се скара с една баба, идваща от провинцията относно заплатата си и през целия път я псуваше както го умеят само шофьорите. Две спирки преди да сляза се качиха контрольори, които вбесих лично, защото вече не издържах ситуацията, обяснявайки им, че не трябва да са там, поне според действащите у нас към момента закони. . .
Закъснях 20 минути. Психическите поражения ги пооправих след около два часа и три горещи шоколада. Това става всеки ден с доста хора, които за това удоволствие съвестно плащат по 70 стотинки на всяко качване в градския транспорт. Изобщо нямам идея кога ще се промени това. Аз лично си мечтая по бързо да се стопли времето, за да подкарам колелото- с него в София също си е вид екстремен спорт, но по- добре да екстремя с него отколкото да си съсипя психиката в градските автобуси, трамваи и тролеи.
