Вечерта е настанала отдавна, месецът е изгрял, кварталния пес Злати упорито лае по нещо, звездите са обсипали свода небесен, а аз се въртях в леглото като шаркава и не можех очи да затворя. Броях вече 1123 си овца, която би трябвало да ми
помогне най- после да сгащя копелето Сънчо в ъгъла, но не би. Радвам се на съмнителната
привилегия да живея в краен квартал на голям град и мисля, че е твърде вероятно
безсънието ми да стане хронично. Отвреме на време громолят тирове, съседът отдолу си е
изтеглил Корн, а оня тъпанар от четвъртия етаж вече трета година се учи да свири на
саксофон. Това отдавна ме е убедило, че животът е кратък и изпълнен с горчивини.
Първият ми вариант за спасение беше да започна редовно да посещавам денс и рок-
клубове с надеждата да оглушея ( поне отчасти). После реших да се завивам през глава с родопското одеяло на баба( независимо от сезона) като преди това старателно съм натъпкала във всяко от изтормозените ми уши поне по две тапи от ония, дето ги продават в аптеките. Доколко обаче тази шумоизолация е ефективна, си остава спорен въпрос, защото поне със сигурност няма да чувам будилника сутрин. Но сега реших да накарам някой сръчен познат от Техническия университет да ми измайстори машинка, която в уречения час да ме буди с лек електрошок. . .
Росен се събуди по някое време, за да отскочи до тоалетната и виждайки ме да вися пред компютъра ме посъветва да пия една водка, щяло да ми помогне да заспя. Да бе, най- вероятно в таксито към майка ми, където никой не се учи да свири на каквото и да е, има само кротки пенсионери, спорещи за политика и то само през деня.
Опитах се да се отпусна и да разкарам утайката от изминалия ден. Дишах дълбоко. Опитах се да се хипнотизирам леко като съзерцавам плюшения Койчо върху дивана. Алф го правеше с геврек, би трябвало и аз да мога.
Кофти работа, нищо не става. . .
