Снощи бях на фирмено събиране по случай Коледа на новата ми фирма, в която започнах работа. Някои наричат подобни събирания със звучното, вече почти архаично име банкет.
С Косьо решихме да се помотаем малко преди уречения час, за да не сме първи и да се чудим какво да правим, висейки, чакайки останалите, ама на този студ обикаля ли се? Набутахме се в клуба и окупирахме една маса в ъгъла. Скоро за мое учудване цялото заведение се препълни. Аз отидох на разузнаване за местоположението на кенефа и връщайки се, успаях да се вмъкна трудно, окуражавана единствено от вибрациите на стените. Оказа се, че свири група симпатични рок- музиканти, единия, от които е колега от фирмата. Истината е, че бяхме седнали до една тон- колона и ритмите на групата ми бяха доста шумни. В началото някои парчета ме заплениха до известна степен, но малко след втората песен басът започна да ми разваля прическата, а останалите звуци ме накараха някак да се опитам да се скрия под масата, по- далеч от тон колоната. Това, разбира се, не беше заради групата, защото впослествие като продължи ди джея, положението беше същото. А за капак като започнаха любимите ми народни ритми, изпети от певици, носещи само по едно име, реших че не издържам повече и трябва да си ходя. С консенсус, оцелелите, решихме да се изнесем да ядем някъде. Уточнявайки къде да ходим в таксито, шофьора ни препоръча Хепи на Раковска. Аз там бях ходила само веднъж и реших, че ще е хубаво да си съставя мнение за това заведение. Първо обиколихме почти цялата сграда, в търсене на входа, намерихме го, влязохме, харесахме си маса, на която само като седнахме с цигарите в ръце, доприпка сервитьорка, която ни уведоми, че това са маси за непушачи и трябва да се преместим в другия край на помещението. Преместихме се и в продължение на 20 минути чакахме някой да ни обърне внимание. По едно време усетих, че започвам да се изнервям леко. Реших, че ако остана така ще се нервирам още повече и спрях една от преминаващите сервитьорки и я попитах кога ще ни вземат поръчката, на което тя отговори, че вече затварят. Аз побеснях. Добре, че момичето се извини, че никой не ни е видял( явно моите метър и седемдесет и осем са незабележими) и аз малко поутихнах, но си грабнах якето и раницата и заявих, че в Хепи няма да ми видят физиономията повече.
Преместихме се в Уго по мое предложение, там колкото пъти съм ходила, обслужването е било нормално. Но вече много ще внимавам, когато експериментирам с нови ресторанти, особено, когато температурите са минусови. Хепи да си гледа работата.